Цитати от Втория етаж (1)

Тук може да прочетете цитати от книгата на К. Чакъров „Втория етаж“, издадена през 1990 г., само броени месеци след смяната на управлението. Повечето от тях са свързани с доскорошния държавен ръководител Тодор Живков и икономиката на България по времето на социализма. Авторът е бил известно време сътрудник на Т. Живков в неговият личен кабинет, също така и на дъщеря му Л. Живкова, преди нейната смърт. По тази причина той е разполагал с „вътрешна“ информация, неизвестна на болшинството от българите. Докато обикновените хора спят все още спокойно, на върха са били наясно, че системата се срутва, че икономиката на страната не работи добре и е в тежко положение, трупа дългове и е изправена пред фалит, че ни очакват тежки и трудни години, да не кажа и десетилетия. Че тежки проблеми има и в целия източен блок, включително и СССР, където има безредици и признаци за разпадане.

... Назначаването ми за съветник в неговия кабинет съвпадна с началото на замислите за въвеждане на акционерния принцип в организацията на стопанството. Като идея, разбира се, по акционерното начало не можа да се оспори. Но конкретните икономически условия бяха такива, че за България това бе една гола абстракция. С помощта на специалисти обработихме на електронноизчислителна машина данните за стоте най-големи завода у нас, които дават около 70-80 на сто от промишлената продукция на страната. Цифрите сочеха, че грамадна част от тях са нерентабилни, т.е. за акционерсто не можеше и да става дума, че това не е панацея за България. ... Не искам да се впускам в цифри, но до 1984 г. в България още не бяха дали резултат отрицателните тенденции в развитието на нейното стопанство. Те зрееха и набираха разрушителни сили. ...

(Стр. 110)

* * *

... Виждаше ли той недостатъците на системата и нейните несправедливости? В многобройните ми срещи и при работата ми с него (от 1974 г. до 1989 г.) аз от никого не съм чувал толкова тежки и категорични оценки за непригодността на нашата система, колкото от Живков. Това ми позволи на самия мен да съхраня критичния маниер и стил на работа. За 15 години контакти с него съм писал много справки и материали, в които никога не съм се страхувал да пиша истината. Никой друг ръководител не ми е давал толкова смелост и кураж да критикувам, както Тодор Живков. Опасно ставаше ако тази критика нямаше „изход“ при него, ако ставаше зад гърба му. Тогава влизаха в ход интриги и клевети от други заинтересовани хора и ведомства.

(Стр. 93)

... Беше ли Тодор Живков убеден в комунистическите идеи? Такъв въпрос може да се стори странен, но аз смятам, че той никога не е бил убеден комунист. По-скоро той използваше създадената партийна машина и комунистическата идеология като средства за съхраняване на властта.

Тодор Живков виждаше неефикасността на обществената собственост и често питаше: „Е, какво направихме като премахнахме частната собственост? С какво я заменихме? Не можем да намерим заместител на частната собственост.!“ 

Но бранеше държавната собственост!

Или пък: „Е, какво направихме като премахнахме религията? Какво дадохме на хората? Религията поне ги учи да не крадат. А ние и на това не можем да ги научим!“

Но бранеше комунистическата идеология!

В пристъп на веселие казваше: „Кой беше този, дето ни излъга да се запишем в социалистическите кръжоци? Какво искахме, а какво стана с тоя социализъм - и се смееше широко и продължително. После добявяше - Млади бяхме, лъжехме се - и се смееше“  ...

(Стр.99)

* * *

... Не може обаче да се отрекат усилията на Тодор Живков да търси новото, модното в науката и управлението ... През 1963 г. той пръв постави въпроса за търсене на нови форми в планирането и управлението на икономиката. Връх в тази насока бе Юлският пленум през 1968 г., когато се заговори за пазар, за печалба, за конкуренция, самостоятелност на производителя и т.н. ... Но събитията в Чехословакия и общата обстановка в света направиха тези крехки стъпки ненужни, вледениха кълновете на надеждите за реформи.

(Стр. 97)

Ценеше Н. С. Хрушчов, ала споделяше, че и той го е „драл“, а в последните години на своето ръководство говорел само за „дубинка“ (тояга).

Първият конфликт е настъпил в началото на 60-те години, когато Т. Живков замисля реформа в икономиката, насочена към засилена самостоятелност  на предприятията, при формирането на плана, цените, заплатите и т.н. Известна е неговата докладна от 1963 г. - за нова система на ръководство и управление на народното стопанство. (По това време България е изправена пред криза и Живков търси изход от ситуацията). Тогава Хрушчов го вика и му се кара, че е поел по пътя на югославските ревизионисти. ...

... В началото на 70-те години, той е потресен от посещението си в Япония. Посещава десетки заводи, институти. Вижда и разбира нашето главоломно изоставане в техниката и технологията. Оттам пише остро писмо до Брежнев, в което поставя на вниманието му неизбежните проблеми, които ще възникнат , ако си затваряме очите пред това, което става. На връщане от Япония делегацията е приета от Брежнев и той дълго и сърдито му говори, че „ти Тодоре, си разбрал само едната истина и едната страна на капитализма, но не си видял другата, тази на експлоатацията, на безработицата и т. н., и т. н. ... (И двата случая са описани в Мемоарите на Т. Живков)

(Стр. 117)

* * *

... Тодор Живков успява още тогава (70-те години) да получи политически и икономически гаранции за развитието на страната. Важна договореност в тази насока е корекцията на цените на селскостопанския износ на България. Брежнев се съгласява да компенсира разликите в цените в безвъзмездна ежегодна помощ, която достига стотици милиона рубли.

България постига и важна договореност за съветските доставки на суровини и енергоносители, далеч над нейните потребности. Седемдесетте години са характерни с това, че през периода на енергийната криза България се „къпеше“ в море от съветски доставки на нефт, метали, дървесина, въглища, памук и т.н. Получавахме и „твърди“ цени на изделията на българската промишлена продукция, като цените на някои стокови групи ни осигуряваха 200-300 на сто рентабилност. Постигнатите на равнище на „първите хора“ лични договорености бързо стигнаха и до по-ниските равнища на министри и генерални директори на стопански обединения. Чрез истинска „конячена“ дипломация, т.е. подкупи и рушвети за съветските партньори, негодни и некачествени изделия намираха „осигурен“ прием на съветския пазар.

Българските привилегии достигнаха такива драстични форми, че вагоните със съветски доставки дори не се разтоварваха в България. От източната  българска граница те пътуваха към западната граница като се сменяха само спедиторските документи. Една цифра искам да посоча за илюстрация - от реекспорт на съветски нефтопродукти българският химически комплекс достигна цифрата 800 милиона долара износ (едно сравнение: целият ефективен български износ сега (книгата е издадена през 1990 г.) е около 1800 милиона долара).

Съветските дипломати в България виждаха този грабеж, опитваха се да реагират, но бяха парализирани от това, че договореностите бяха на най-високото равнище: Живков - Брежнев. Някои бяха дори отзовани от България с негласната постановка, че „искат да скарат двамата генерални секретари“.

Такава е струва ми се, истината за българското икономическо чудо през 70-те и началото на 80-те години. То беше осигурено за сметка на съветската стопанска „кръв“, която изтичаше за България.

Ето защо, когато се говори и пише, че Съветският съюз ни е внесъл „сталинския модел“ на социализма да не забравяме и другата страна на медала. Без него ние нямаше никога да създадем националното богатство и жизнения стандарт на 70-те години с нашата непродуктивна система на икономиката, при която среднодневната заетост на един работник е около четири часа. Живков просто беше намерил „уютно местенце“ под могъщия суровинен покрив  на съветската икономика. ...

(Стр. 124-125)

Как бяха използвани уникалните икономически условия и привилегии, които ни предостави Съветския съюз?

Хората около Т. Живков и самият той бяха обзети от грандоманията, че нашата икономическа политика е безпогрешна, че това, което получаваме, е наша заслуга. Никой не искаше да види, че ние сме кърлеж в тялото на слон и никой не можеше да предвиди, че този слон ще се разболее.

Икономическите щабове се подчиниха на политическия диктат и решения. България пое пътя на изграждане на такава структура, каквато е характерна за икономиката на големите страни. Те обаче разполагат с огромни материални, суровинни, човешки и финансови ресурси. Инвестиционната политика на страната се насочи към ускореното развитие на такива производства, като електроника, роботика, лазерна техника, тежко машиностроене и т.н. Разпиляването на капиталните вложения по такъв широк фронт от своя страна започна да забавя, а след това да влошава стремително традиционните производства на България. Като развита аграрна страна тя застана пред проблеми с изхранването на собственото си население. През 70-те и 80-те години се построиха 16 завода за електроника, но не беше построен нито един склад за картофи, в който да се съхранява продукция за населението. Наистина с продукцията от електрониката ние балансирахме огромните доставки на суровини от СССР. Кризата настана, когато тези отрасли не бяха вече разменна монета в нашите взаимни отношения.

Дълбокото отражение на сталиновата теория за преимуществено развитие на средствата за производство заложи трайни човешки финансови и екологични диспропорции в икономиката и пазара на България. Изградихме престижни отрасли, но за сметка на доларови инжекции. Получи се така, че българската икономика вече не разчиташе на естествените закони на собственото си развитие, а на конюнктурни външни фактори. Едва ли в световната икономическа история може да се намери пример, който да доказва, че това е именно пътят към цялостния държавен просперитет.

От 1975  до 1985 г. с получените пари от реекспорта на съветски суровини и придобитите нефтодолари от страните - членки на ОПЕК България създаде отрасли, които функционираха нормално само ако гълтат от 2,5 млрд. (1975 г.) до 4 млрд. долара (след 1985 г.). Главозамайването бе почти патологично. Не се чуха трезвите, но плахи гласове на отделни специалисти, че България поема гибелен път. Ако ме попитат мен коя е най-катастрофалната последица от тоталитарния режим в България бих отговорил с едно изречение: погрешният стопански профил на страната, заложен като идея още от Георги Димитров в решенията на Петия партиен конгрес (1948 г.) и практически осъществен напълно през 70-те години. ...

... Именно през 70-те години режимът на Тодор Живков получи блясък и парадност. Търговският баланс на страната бе активен, пазарът бе спокоен, интелигенцията черпеше от непресъхващите фондове на културата и бе послушна. Сигурността бе в сигурни ръце. България създаваше впечатлението за блаженоуспокояваща идилия. Тодор Живков и неговата дъщеря Людмила Живкова бяха в апогея си на слава, почест и признание. ...

(Стр. 126 -127 )

... Интересното бе, че Тодор Живков нито за момент не се заблуждаваше относно истинската картина на нещата. Ще спомена един епизод от моята работа.

През 1985 г. в Съветския съюз се наложи новото ръководство начело с Михаил С. Горбачов. При Тодор Живков стана дума, че сега е моментът да се заеме позиция и да се разговаря смело, открито по наболелите въпроси на системата. Той се замисли и каза: „Правилно! Това ще бъде една инвестиция в бъдещето.“ Така за един кратък период той издиктува някои тези, които се оформиха в писмо до Горбачов. Тодор Живков бе правил опит да повдигне някои остри политически въпроси и пред Брежнев, но той го отряза остро и даже го смъмри. Сега моментът бе удобен да се заеме „изгодна позиция“. ...

... той издиктува следното допълнение, което бе за нас а не за писмото. Цитирам го по стенографски запис: „ Какво има в моето предишно изложение до Горбачов? В това, което сега е казано никой не може да ме разубеди. За всички успехи и неуспехи в нашата социалистическа общност най-голяма заслуга има Съветският съюз. Ние не отричаме това и винаги сме го подчертавали.

Но като говорим за Съветския съюз като главна сила в развитието на социалистическите страни не можем да не кажем и да не подчертаем какво е действителното състояние на нещата.

Изоставането на Съветския съюз в областта на техническия прогрес е факт. Това изоставане не е от вчера и днес. И ако не отиваме във времето до Втората световна война, то непосредствено след нея, това изоставане е едно постоянно и задълбочаващо се явление.

Съветския съюз беше главен снабдител с оборудване на всички наши социалистически страни. Но поради това, че там през последните десетилетия не се провеждаше правилна икономическа политика, изостана не само Съветския съюз, но и всички социалистически страни. Да вземем такива страни като ГДР и ЧССР. За другите социалистически страни - Полша, Румъния, Унгария и България - може да има причини за изоставането, но за тези две страни такива причини няма. Съветската икономика потегли изоставането на всички социалистически страни. И това продължава до ден днешен.

Така че главната пречка за нашето развитие е изоставането на Съветския съюз, и то крещящо. Аз тук не засягам причините за това изоставане, но то е факт, то е истина.

Съветският опит, който ние възприехме след победата на революцията, е основан в корените си на погрешни икономически принципи. Повтаряйки съветския опит, ние създадохме условия за деформиране на социализма в нашите страни.“

Как се развиха след това отношенията на Живков с Горбачов? Съветският ръководител се засегна и направи намек, че не желае „да го учат“. Това не бе надменна демонстрация на лична обида. Горбачов реагираше логично - като държавен глава на супер сила и лидер на най-голямата, водеща комунистическа партия в света. ...

(Стр. 128-129)

                                                                                                                         втора част >>