Между редовете на „Мемоарите“ (1)

Накоро реших да прочета Мемоарите на Тодор Живков. За добро или лошо той е най-дълго управлявалият България „владетел“ и в продължение на 35 години определя съдбата на страната ни. Трябва да призная, че останах изненадан и впечатлен от написаното в тях. Изисква се голяма смелост да напишеш истината и да дадеш отчет пред цял народ. Препоръчвам на всички да прочетат Мемоарите, и на тези които са привърженици на БКП/БСП и на тези, които се смятат за техни опоненти. И да си извадят поука. 

От написаното в Мемоарите се вижда, че всъщност Т. Живков е бил един от големите критици на системата, наложена по времето на комунизма в България. Като държавен и партиен ръководител той е разполагал с „цялата информация“, виждал е много от недостатъците на социализма и се е опитвал да ги отстрани, но в много случаи това не е било възможно поради намеса „отгоре“.

При прочит на „Мемоарите“ могат да се намерят положителни примери но и не малко примери за проблемите и грешките на социализма у нас (а и в целия Източен блок). Някои от тях Живков назовава директно и без заобикалки. Особено тези на своите предшественици, за които не носи директна отговорност. Други - главно тези, за които би могло да му се търси отговорност или са станали по негово време - са поне загатнати, макар често да са скрити зад „социалистическа терминология“. Но за да ги осмисли човек е необходимо да чете между редовете на Мемоарите ...

По-долу може да намерите цитати от второто издание на „Мемоарите“. Опитал съм се да ги подредя така, че да не се губи логиката на текста. 

Проблемите през 50-те

Едно уточнение: в началото на 50-те години Т. Живков застава начело на партията, но реално едноличен владетел става през 1956-та година, когато успява да измести В. Червенков. И много от разказите му в „Мемоарите“ се връщат към тези години.

... Ще се набие на очи навярно фактът, че доста често започвам разказа си за миналото от 1956 година. И това е обяснимо, драги читателю, защото туй е годината, която ме натовари с най-примамливата и тежка отговорност. Длъжен съм, струва ми се, да споделя как съм се справял с нея. ...
(Стр. 204)

... Фактът си остава факт: след Априлския пленум (1956 г.) България бе преобразена и в икономическо, и в социално, и в духовно отношение. ... Вместо да губим време ... ние взехме главните, решаващите въпроси в развитието на страната. А те наистина бяха много. Стояха нерешени въпроси във връзка със селското стопанство, с безработицата, с прекомерната централизация, с ограничените  функции на обществените организации, с аномалиите в ръководната роля на партията ...

(Стр. 157)

* * *

Тук авторът описва предисторията на проблемите:

... В същото време зад съзидателния устрем и красивата романтика на този период вече надничаха някои отрицателни прояви. Предприеха се крути мерки, които още тогава породиха сериозни съмнения, разочарования дори. Към тях можем да отнесем „революционното“ премахване на едрата частна собственост и ускорената колективизация в селското стопанство. Сега се питам, макар и със закъснение, кому беше нужен този кавалерийски щурм? Необходимо ли беше да се извършва такова тотално одържавяване? Нямаше ли да е по-добре промените да се правят постепенно, стъпка по стъпка, като се запази (а защо не и умножи) частната собственост върху редица стопански обекти? ...

... Закъснели въпроси, ще каже критичният читател на тези редове. Но той е прав само отчасти. Защото системата, скроена по сталински образец, в онова време не само изключваше но и заклеймяваше остро подобни въпроси. Тя изискваше „праволинейно“, еднозначно решение. И най-често го получаваше. Това е истината. ...

... Избраният модел бе така наречената народна демокрация. Спомняме ли си още за нея? Тя предполагаше многопартийност, парламентарна демокрация, свобода на словото, печата и радиото, национална независимост и пр. Всъщност нещата у нас започнаха така. И то не само на думи, но и на практика. ... По-сетне, уви, се наложи до болка познатият модел. Развитието на демократичния процес се сблъска с чужди образци, с неприсъщи на социалистическия идеал факти и явления.

(Стр. 169)

... Така бе в началото. После един по един започнаха да подават рогата си демоните на противоречивия ни обществен строй. Първа, но не единствена, пострада опозицията. Част от нея бе жестоко и безсмислено разгромена. Мнозина бяха изпратени по затвори и лагери. Тази участ не отмина и редица членове на комунистическата партия. Обстановката в самата управляваща партия не бе лека. Стигна се до пълния абсурд да се търси врагът с партиен билет. Ръководни дейци се оказаха жертви на скалъпени политически процеси. И биваха малтретирани заедно с опозиционните дейци. На 17 декември 1949 г. бе обесен Трайчо Костов - един от видните ръководители на партията и държавата.

(Стр. 172)

Ще се спра най-напред на разрухата в селското стопанство. И това съвсем не е въпрос на лични пристрастия. Самият ни опит показваше, колко погрешни са били представите, които се насаждаха тогава за българското село. На думи никой не подценяваше селското стопанство, но на практика то се третираше като отрасъл второ качество. Това бе обаче по-малкото зло. Дълбоките причини за печалното състояние на селото се кореняха главно в подхода и политиката, които копираха по същество практиката на съветската колективизация. Просто така: едно към едно, без отчитане на националните особености и традиции.

Необходими бяха години, за да се преодолеят нанесените поражения, изостаналостта и конфронтацията. Страната бе изпаднала във финансова и икономическа разруха.

Първите лястовици на недоволството и протеста бяха селските бунтове още в началото на 50-те години. Те пламнаха стихийно най-напред в Кулска околия, разпространиха се във видинско и постепенно обхванаха почти всички райони на страната. Какъв по-остър, по-тревожен сигнал, че политиката по отношение на селото сериозно куца, че нещо съществено следва да се промени.

Бях изпратен като кандидат-член на Политбюро и секретар на ЦК да уталожвам бунтовете в Кулско. Обстановката, която заварих, бе направо взривоопасна. Почти навсякъде добитъкът и инвентарът от ТКЗС бяха разграбени. Местната власт не бе в състояние да овладее положението и да се справи с безредиците, в които участваха кажи-речи всички селяни. ...

... А около ТКЗС бе създадена направо психоза. Припомням си, на мегдана в село Чичил в краката ми се хвърли някакъв мъж. Търкаля се по земята и вика колкото му глас държи: „Долу ТКЗС!“ Казаха ми, че е измежду най-бедните в селото, влязъл в стопанството с 4 декара земя, а получил повече за лично ползване. Ще попитате, имаше ли обяснение за екзалтираното му поведение? Да, имаше! Хората нямаха хляб. Пък и не само хляб ...

В ТКЗС бяха влезли главно бедните. И те бяха принудени да молят за жито или брашно средните и заможни селяни, които не бяха в кооператива. Те от своя страна целенасочено настройваха и подклаждаха бедняците. А те хич не бяха малко и изпитваха остра нужда от хляб. ... Позвъних на Вълко Червенков: „Другарю Червенков - казах, - обстановката в селата е неописуемо тежка. Вярвам, че ще я овладеем, но има един много важен въпрос. Хората гладуват. Нямам сили да ги погледна в очите. Необходимо е да се изпратят поне шест тона брашно.“

Той ме прекъсна :„Живков, ти си се поддал на агитацията на кулаците. Тук става дума не за хляб, а за най-обикновен кулашки бунт. Друго искат те, но...“ И не разреши да се изпратят тези шест тона брашно ...

... Все по това време отидох и в моето родно село. Първият свой съселянин, когото срещнах, беше бай Иван. Той беше беден човек. Ореше нивата си. Отидох при него. Поздравих го. Поздрави ме и той и почти изпъшка: „Ей, Тошка, Тошка! - каза ми той. - И ония преди вас лажеха воврамуго но и вие не падате по-долу, и вие лажете воврамуго“ Заболя ме от тези думи-присъда. И ми стана страшно. Защото моят познайник бай Иван изразяваше не само своето отчаяние, но и нарастващото обезверяване на българския селянин. ...

(Много други примери за тежкото положение в селското стопанство през тези години може да намерите в тези протоколи на Политбюро и тук)

През 1956 г. селската действителност беше, както казах вече, потискаща. Изправени бяхме пред реалната опасност от нови бунтове и този път те щяха да подпалят чергата ни не само в селата, но и в градовете, да разстроят всички сфери на живота ни. Връщам се в паметта си в онези години и виждам тежката картина: провален стопански план; колкото щеш вътрешни и външни задължения; липса на средства за заплащане на държавната администрация. Немощна промишленост - доколкото я имаше. Намалена покупателна способност на населението. Получавахме оборудване на кредит, но нямахме средства за заплащане на труда на работниците, за да построят предприятията. Такава беше истината.

(Стр. 189-193)

... Вкъщи обаче майка ми, силно притеснена и разтревожена ме посрещна с известието, че някои наши съселяни са били принудително викани от местните власти. Спомена се името на богаташ от известна фамилия в Правец. Оплакал ѝ се, че е бил бит. Най-много се престарал представителят на Околийския комитет, дошъл в селото във връзка с масовизацията. „Тоя най-лошо ме би, щеше да ме утрепе, ако не бяха нашите“ - казал пострадалия на майка ми и сега тя ме гледаше с укор и възмущение. Моята родна майка, бунтуваща се срещу всяко насилие и несправедливост, сега търсеше отговор от сина си ...

(Стр. 194)

* * *

... През 1956 г. обстановката у нас бе сложна и тежка. В страната и в самата партия се бяха нарупали сериозни проблеми. В такава обстановка срещите и разговорите с Хрушчов ни помогнаха да се ориентираме в извършващите се процеси.  ...

... Срещата се състоя в Кремъл. От наша страна участваха членовете на Политбюро. От страна на КПСС присъстваха само 4-5 човека. На тази среща в продължение на 30 минути аз говорих за ситуацията в нашата страна в навечерието на предстоящия (по-късно наречен Априлски) пленум и за проекторешенията. Изтъкнах, че обстановката е много тежка; че в повечето райони на страната има бунтове, разграбване на инвентара и животните в ТКЗС; че безработицата вече надхвърля 250000 души; че бюджетните средства не достигат за изплащане на заплатите на работниците и служителите. Отбелязах, че в резултат на тези събития вече се чувства сериозно напрежение в партията. ...

... Накрая говори Хрушчов. Той подчерта, че според информацията, с която разполага, смята нашата оценка за обстановката в България за правилна и обективна. ... Хрушчов много остро критикува Вълко Червенков за неговите позиции, за откъсването му от живота и работата в партията, за култа към него. ... 

Трудни бяха дните, седмиците, месеците. Защото след Априлския пленум пред Политбюро, пред правителството и пред цялата страна стояха много задачи, които трябваше да се решават в тогавашната сложна обстановка. ... Оказа се, че за нас бе необходим един преходен етап - най-малко две години, за да можем да създадем нормални условия за перспективното развитие на нашето селско стопанство, за индустриализацията на страната (до Априлския пленум индустриализацията на страната беше спряна - нямаше програма и виждане за нейното осъществяване), за подготовката на кадрите (главните специалисти в нашата икономика бяха съветски), за развитието на висшето образование - създаване на ВУЗ-ове, техникуми и т.н.

Изобщо пред нас и лично пред мен стоеше главният въпрос: как ще се развива България. Нашата страна бе бедна на суровини, слабо развита, една от най-изостаналите в Европа. ... Ние трябваше да се опрем на суровинната база на Съветския съюз, на съветския пазар и на пазара на другите социалистически страни. Тогава България нямаше друга алтернатива. 

... В скоро време това даде резултати. Постепенно България стана вторият търговски партньор (след ГДР) на Съветския съюз, като запази тази си позиция до началото на 1990 г. Нещо, което разкри възможност да постигнем едни от най-високите темпове на развитие в сравнение с другите социалистически страни, да проведем разгърната социална политика във всички сфери.

(Стр. 469-473)

Кратко обобщение: след десетина години комунистическо управление страната е изпаднала в тежко положение. Властите са одържавили частните предприятия, кооперирали са земята, прибрали са парите от банковите сметки на едрите капиталисти (а и на обикновените хора) и са взели няколко „доброволни“ държавни заема, но обещаното благоденствие не е настъпило. Вместо това има недостиг на средства за заплати, затруднения в селското стопанство, глад, бягство от селата, безработица в градовете. Социализмът у нас не успява да реши проблемите си със собствени сили и се обръща към Големия брат.  

Как Живков описва положението в страната през 60-те и 70-те години може да прочетете във втората част.

                                                                                                                                 втора част >>