Между редовете на „Мемоарите“ (3)

Проблемите през 80-те и Преустройството

... Връщам се към проблемите на нашето развитие. В ситуация с остри проблеми се сблъскахме в първата половина на 80-те години. Ситуация, предшествана от период, който бе най-плодотворен в дотогавашното ни развитие. Така например между 1970 и 1980 г. националният доход се увеличи повече от два пъти. Този приръст бе постигнат почти изцяло чрез повишаване на обществената производителност на труда. ... Външният ни дълг бе минимален.

Ние се радвахме на тези успехи. В началото на 80-те години обаче започнаха все по-тревожно да изпъкват редица отрицателни явления и процеси, които забавяха растежа. Първо това бе фондоотдаването. През 1980 г. на 100 лева основни производствени фондове се получаваха 41,80 лева национален доход, през 1981 г. вече бяха 40,70 лева а през 1982 г. - 39,30 лева. Имахме над какво да се замислим. Растяха и вътрешните дотации и дотациите за износ. Изводът бе, че факторите, забавящи растежа на националния доход, ще имат дълготрайно и задълбочаващо се влияние, че те могат да доведат до сътресение още през средата на 80-те години. ... отрицателните тенденции и процеси останаха и не предвещаваха добро. ... И всичко това можеше да ни изправи пред криза. ...

(Стр. 293-294)

За разлика от проблемите през 50-те, които са описани ясно и точно, нещата тук са описани от Т. Живков със заобикалки. Средностатистическия читател има да умува дълго време и пак да не разбере какво се има предвид тук с „отрицателни явления“, „намалено фондоотдаване“ и „забавен растеж“. Къде по-лесно щеше да бъде да напише неизпълнение на плановете и недостиг на суровини, проблеми в селското стопанство, недостиг на потребителски стоки като олио и мляко, отново растящи дългове и др., но Автора явно е решил друго...

България имаше с какво да се легитимира и пред света, и пред собствения си народ. Преди тя беше най-изостаналата страна сред държавите-членки на Варшавския договор. Социализмът я изведе на трето място в общността по производство и национален доход на глава от населението. ... И въпреки това в моите размисли за неблагополучията на социализма присъстваше и България. ... Като се има предвид с какво разполагаме  - солидна материална база, кадри, развити икономически отношения с напреднали страни и т.н. Докога щяхме да бъдем ... догонващи?

... Не можех да остана равнодушен към онова тежко положение, в което беше изпаднал Съветският съюз. Ралността, битът на съветските хора беше низ от трудности. Вярно е, съветската страна реши не един и два исторически проблема. Но така или иначе тя изоставаше от равнището на световния прогрес в икономиката, в научно-техническата сфера, с социалната област. Защо, питах се и тогава, а още повече днес (книгата е издадена през 1997 г.), не се реализираха възможностите на огромния потенциал на тази велика страна. ... Защо? Защо съветските хора живееха по-зле от хората на ред страни, които разполагаха с по-малко ресурси и обективни възможности? Защо съществуваха сериозни ограничения на правата и свободите, включително и в духовния живот?

Въпросите идваха един след друг. Те просто бликаха ... Бях посетил почти всички съветски републики. С очите си видях какво е положението в СССР по села и градове... Притесняваше ме безизходността на проблемите!

Затъване! Затъване!... Затъваше се дори след 70-те години, когато рязко се повишиха цените на нефта, газта и останалите суровини, с които Съветският съюз разполагаше. При това - в изобилие...

И отново това коварно „защо“? По силата на каква логика тази богата страна трябваше да изнемогва.

(Стр. 305-306)

Чехословакия по икономически потенциал до Втората световна война беше на четвърто място в Европа. По врема на така наречения реален социализъм отиде на 14-о място. Въпреки че след известните събития от 1968 г. тя отбеляза значителен напредък. Вярно е, че опитът да бъде направен пробив беше смазан. Но независимо от това новото ръководство предприе и ефикасни мерки, с които бяха премахнати или смекчени някои от недъзите на тогавашната система. Именно това позволи страната да отбележи определен ръст. Още едно доказателство колко важно бе тогава да се правят дълбоки промени в системата (социалистическата).

ГДР, за която се шегувахме, че суче от две крави (от СИВ и чрез особените ѝ връзки с ФРГ - от Общия пазар) независимо от високото жизнено равнище на населението изоставаше технологически. Неоспоримите възможности не се довеждаха до пълноценна реализация. Истината беше, че във ФРГ успехите, образно казано, бяха в излишък, а в ГДР бяха в излишък лозунгите. Тоест на преден план отново бе системата. ...

Полша, най-богатата на природни ресурси след СССР от страните на СИВ, снижи жизненото си равнище в сравнение с довоенното. Наистина направи огромни капиталовложения във въгледобивната промишленост, но с късна възвращаемост. Стачки и политически вълнения раздрусваха тази велика славянска земя.

(Стр. 307-308)

Моите съмнения за правилността на основните насоки, а оттам - и на цялостния градеж на социализма, намериха потвърждение и доразвитие още през 70-те години при посещенията ми в капиталистическите страни (виж втора част). ... Убеден бях, проблемът бе не да се отрича социализмът като обществен строй, а да се „задвижи“, за да се превърнат възможностите в реалност. ...

Минаваха години. Проблемите никнеха като гъби след дъжд. В „братските страни“ взе връх самодоволството. Вярно е, че се заклеймяваха извращенията, деформациите, застоят, свързани на даден етап с една или друга личност. Системата обаче оставаше недосегаема, неуязвима. Повтаряше се - това да направим, това да подобрим, да преустройваме. Изоставането (ни от Запада) удряше по вярата. ... постепенно у мен се налагаха убежденията, че трябва да се изкоренят причините за това състояние на социализма.

...

Ще приведа някои моменти от писмо, което изпратих на Михаил Горбачов на 18 юни 1985 г. Отнася се за моменти, показващи, че в развитието на социалистическата общност бяхме свидетели на тревожни явения, особено в сферата на икономиката.

... В писмото се поставяха редица остри въпроси: как стана така, че десетилетия наред Западът ни изпреварваше в икономиката, а ние продължавахме да вървим след него; защо социалистическият строй десетилетия вече не може да излезе начело. ... СИВ е изчерпал до гляма степен възможностите си. ... Козметичните мерки вече не са достатъчни. Всеки от нас действа откъснато от другите или често си пречим. ... По някои въпроси пръстът се поставяше в раната...

... Горбачов следваше друга логика. ... Колко неща се изговориха за перестройката. По какви ли не поводи се шумеше за нея. Социализмът не се променяше. Оставаше си същият. После се случи най-неприятното. Започнаха да се проявяват признаци на разложението. Так се стигна до разпадането на социализма в страните от социалистическата общност в Европа. Разпадна се и Съветският съюз. ...

(Стр. 310-313)

Тук ще засегна главният въпрос, а именно: кои бяха онези положения, „вградени“ в тогавашната система, в системата, изграждана в продължение на няколко десетилетия, които я правеха негодна като цяло и налагаха коренни преобразования? ... Не е тайна, че самата интерпретация на марксизма беше порочна. ... Като резултат т.нар. политическа икономия на социализма бе изградена на ненаучни основи. ... (На това място в Мемоарите има обширни теоретични обяснения за „грешките“ в системата, препоръчвам Ви да ги прочетете от оригинала. Аз съм цитирал само няколко точки.)

... От друга страна, социализмът се разглеждаше крайно опростенчески. И антиисторично! Той беше обявен за строй, който радикално изключва частната собственост. ... Хората, които хилядолетия бяха свързани с частната собственост, бяха се срастнали, така да се каже, с нея, трябваше за 24 часа да се настройват на коренно противоположна вълна. ...

... От особено значение бе постановката за ръководната и направляващата роля на комунистическата партия. ... Така бе вкоренена в теорията и практиката, че нейното формулиране като член първи на конституциите на редица социалистически страни (включително и на нашата) се възприе като нещо от само себе си разбиращо се. ... Ловно-рибарският съюз организира скромно тържество във Врачанския край за отбелязване на своя юбилей, а събранието пак се председателства от партийния секретар. ...

(Стр. 313-317)

... в началото на 1987 г. се състоя Януарският пленум на ЦК на КПСС. Доклад изнесе генералният секретар. ... Отсъстваше или почти отсъстваше главното - анализ на порочната система, в условията на която всеки призив за повече социализъм означаваше призив за повече безобразия и извращения. ... За мен реалният проблем беше ще се промени ли или не системата, ще изведе ли съветската икономика от плачевното състояние в което се намираше. ... А мен ме измъчваше липсата на ясна концепция за същността, хода и очакваните резултати от от преустройството. За СССР вече казах. В други „братски страни“ положението бе още по-отчайващо. Имаше и такива (например ГДР), в които бе наложено табу по тази тема. Объркването беше пълно.

(Стр. 328)

... Останал е в паметта ми поводът да премина към решителни действия за оформяне на цялостно виждане за преустройството у нас. Това бе подготовката на моята реч пред конгреса на Комсомола през средата на 1987 г. Бях поканен да се изкажа. ... и реших - няма да се изказвам. Сигурно се питате - защо? ... Много е лесно да се говори за идеали, ако не съществуваха острите проблеми, с които ежедневно се сблъскваме. С демагогия не се занимавам. Кого ще лъжем? Народа ли? Никой досега не е успявал да направи това. Аз вярвам в народа! И искам и той да ми вярва!
Така се роди Юлската концепция ...

... Внесеният от мен материал в Политбюро получи подкрепа от страна на присъстващите. ... Бях решил да отида докрай. В моето встъпление обясних какво имам предвид. Поставих въпросите: защо ние обявихме, че социализмът е прогресивен обществен строй, а на практика той се оказа в ариегарда; защо се провалихме в научно техническия прогрес; защо не осигурихме висок жизнен стандарт на народа, въпреки че обещахме това; защо не успяхме да създадем нов, по-висш тип демокрация; защо се стигна до прояви на корупция; защо се допусна разминаване между идеали и действителност; защо все още има рецидиви на култ към личността, включително към моята личност и.т.н.? По-късно на пленума на ЦК отново изброих тези въпроси, посочвайки и други, не по-малко фрапантни.
Въпросите, поставени така открито, бяха моя искрена изповед, една тежка присъда и за ръководството, и за ЦК на БКП, и за мен. Бяха жестока самокритика за партията. Не скривам, всичко това никак не бе лесно. Но то бе казано. Партията и ръководството поеха отговорност, като провъзгласиха дотогавашния т. нар. априлски модел за неадекватен, издигайки тезата за нов модел. (Т. нар. Юлска концепция)
(Стр. 330-332)

* * *

... нашият съюз с Москва бе гарант за съществуване и оцеляване. Същевременно СССР бе за нас неизчерпаем източник на суровини и безкраен пазар за реализиране на нашата продукция. Не е случайно, че много години ние се развивахме стабилно и динамично.

Какво се получи на практика? С горчилка го изписвам - ние не можахме да постигнем единомислие и единодействие в преустройството на нашите обществени системи. Така, за съжаление, всяка страна беше оставена сама да провежда преустройството. ... Не се осъществиха ефективни мерки за промени в икономиката и в другите сфери на обществения живот. Това започна да поражда центробежни и разрушителни сили, които доведоха не само до изостряне на националние отношения, но преди всичко до застой, разкапване и накрая до анархия, до разпадане на Съветския съюз, до отказ от социализма.

Естествено това не можеше да не се отрази върху другите социалистически страни. Първи почувстваха удара от разстройството на икономическите връзки в СИВ Унгария, Полша и Чехословакия. Нашата страна последна започна да изпитва тези удари благодарение на натрупания икономически, политически и социален потенциал от миналото. От 1985 г. насам стокообменът ни със СССР се съкрати с 30 на сто. С около 40 на сто спаднаха икономическите и стопанските връзки с другите страни в СИВ. Това се отрази тежко на икономиката и пазара в България. От 1985 г. той започна прогресивно да обеднява, а цели отрасли и производства загубиха както своя суровинен тил, така и своя дългогодишен пазар. (Има се предвид СССР)

... Днес ние не може да не признаем, че кризата, настъпила в СССР след 1984 г., се отрази и у нас. Ние имахме мощности и кадри, но нямахме суровини и това доведе до намаляване на търговията. Особено като се има предвид, че само 5 на сто от стокообмена и производителните ни връзки бяха с развитите капиталистически страни. ... Смяната на приоритетите в съветската външна политика имаше тежки последици за съдбата на икономиките и на народите в Източна Европа. Дотогавашната политика на опекунство и натиск се смени с обратното - политически, икономически, финансов, технологичен и организационен вакуум, който нито една от социалистическите страни не можеше да запълни сама. ...

... Ако до 1986 г. в определена степен компенсирахме недъзите на системата с осигурените суровини и пазари (разбирай: СССР), след това единственият разумен ход бе да се измъкваме постепенно. Да се спасяваме с всички възможни средства. Срещах невероятна съпротива. И у нас, и в Москва. Толкова ми се искше да я преодолея, както е бивало в други времена, но...

(Стр. 358-360)

Горбачов насочи нещата в друга посока. Това пролича най-вече от лансираните и проведените постановки за механизмите на функциониране и особено за разплащането. Съветът за икономическа взаимопомощ бе едно нещо, но той имаше механизми, които като рухнеха, рухваше всичко. ... Но да вземем например следния проблем. СССР въведе разплащането в долари (през 1991 г., това е означавало на практика разпада на СИВ). Въведе го зад гърба ни, без да обсъди и да съгласува това с другите страни, включително и с България. Тези страни бяха оставени да се оправят сами, те бяха продадени и в тази област. Това естествено се прикриваше зад социалистическа фразеология. Реалностите бяха съкрушителни за развитието на социалистическите страни.

(Стр. 327)

<<втора част                                                                                                      четвърта част>>

Между редовете на „Мемоарите“ (2)

Проблемите през 60-те и 70-те

... През 1956 г. наследих апокалиптична България. Разсипано селско стопанство. Парализирана промишленост, доколкото въобще съществуваше. Валутни задължения, дългове към Англия, към САЩ и към други западни страни още от преди войната - до 70-те години ги изплащахме, репарации на Гърция ...

През 60-те години сформирах екип от учени, специалисти. Опитахме да въведем нов икономически механизъм. Основната му насоченост беше пазарна икономика. Още тогава бях вътрешно убеден, че пазарът трябва да бъде определящ. Сблъсках се с остра съпротива. И вътре в страната, и в социалистическата общност. И преди всичко - в Съветския съюз. Тогава Хрушчов ни извика спешно заедно с Антон Югов. Трябваше да му давам обяснения. Направи ме на нищо, както той можеше...

Още тогава смятах, че трябва да съумеем да използваме някои безспорни преимущества на капиталистическите страни. Имаше ли преимущества? Да, имаше! Трябваше непредубедено, безстрастно да се отразят. Не да се замозалъгваме, като ги омаловажаваме или изопачаваме.

(Стр. 508-509)

... Междувременно през 60-те години след относително стабилизиране икономиката ни отново затъна в трудности. В положение да не може да изплаща валутните си задължения. Това наложи да изнесем златни резерви в западни банки, едновременно да внесем в чужди банки 250 милиона долара. Маньовър, за да заблудим западните банки относно реалното тежко положение. Оказа се печеливш. Българският народ не почувства сътресение нито на своята трапеза, нито в своя живот. Икономиката продължаваше да се развива. Жизненото равнище растеше.

(Стр. 511)

За съжаление проблемите през 60-те са загатнати в Мемоарите само с няколко изречения. Повече за тях може да научите от тази поредица.

... Спекулативно се раздухва фактът, че в София и в други големи градове на страната имало жилищна криза. Вярно е. Имаше. Пряката ми намеса се свеждаше до създаването на голяма производствена база в столичния град за строителството на 15000 жилища годишно...

(Стр. 221)

Няколко примера за жилищните проблеми през 60-те може да намерите тук, тук и тук. 

... Незнаещи хора ме корят, че по времето на моето управление България е била най-верният, най-послушният съюзник на Съветския съюз. Какво ти „корят“ - направо ме заклеймяват. Но нито дума за това, че имаше принципи, от които нямах никакво намерение да отстъпвам. И не отстъпих. Нито дума и за това, че реалната цена на тази вярност бяха нефтът, суровините, широките пазари, сигурността. Повтарям и ще продължа да повтарям: на българска земя не изгромоля с веригите си нито един чужд танк, не стъпи нито един чуждестранен войник. Не се изсипаха бомби от родното ни небе. Народът ни не бе въвлечен в предварително обречена, безнадеждна по същество авантюра. Нямахме нищо от рода на „Пражка пролет“ - 1968, Унгария - 1956, Полша - през 70-те и 80-те години. И то не защото отричах порива им, а защото си давах сметка за реалностите. И се съобразявах с тях в името на България. Всяка подобна авантюра през 60-те и 70-те години щеше да бъде смляна в зародиш, а през 80-те години - обречена на половинчати решения. И едното, и другото - във вреда на България. Досега съм убеден в това.

(Стр. 184-185)

... Събрах, спомням си, специалисти от различни области, сред тях бяха най-видните български икономисти. Помолих ги да изкажат мнения и обосноват виждането си за развитието на промишлеността. Общо бе заключението, че за да се развива успешно страната ни, е необходимо да имаме осигурени суровини. Както се знае, България е бедна на природни ресурси. Дори водните ни източници са два пъти по-малко от тези в съседна Гърция. ... И пак ще повторя: можехме да се развиваме по-нататък само при положение, че успеем да си осигурим необходимите суровини. Необходими ни бяха нефт, въглища, метали... Нужна ни беше почти цялата менделеева таблица. Нямахме друг изход, освен да се обърнем към Съветския съюз. Пак към Съветския съюз. Той ни осигуряваше много неща, от които се нуждаехме.

След дълги и сложни разговори успях да се договоря с Хрушчов и от този момент вносът на онова, което не ни достигаше, беше гарантиран. Казвал съм неведнъж, че Съветският съюз е суровинната база на България...

Има и друго: за да реализира национален доход, България не можеше да се развива и просперира, без да има външен пазар за своята продукция. При разделението на света на два враждуващи лагера и въздържаността, най-меко казано, на Запада към нас пазари можеха да ни осигурят само СССР и останалите социалистически страни. Друга възможност, друг изход нямахме. ... Без 70 на сто внос на суровини и 70 на сто външни пазари България не можеше и не може да съществува. Кой държавник, освен ако не е пълен авантюрист, няма да използва достъпните суровини и пазари, без които държавата му ще се задъха! И ние успяхме да ги получим оттам, откъдето единствено беше възможно при тогавашната обстановка.

(Стр. 204-206)

... Както е известно, при кооперирането в СИВ всяка страна получаваше съответната специализация. Отредиха ни специализация в производството на електрокари и мотокари. ... След десетилетни целенасочени усилия България успя да създаде най-голямата електро- и мотокарна фирма в света. Друга специализация не получихме. При строежа на атомните електроцентрали поискахме електрониката, дадоха ни ... вратите. ... Успяхме да си издействаме от СССР около 11 милиона тона нефт годишно. По доставката му заехме първо място сред социалистическите страни. Трябваше да използваме максимално това обстоятелство.

(Стр. 206)

 * * *

Огромни трудности имахме през 70-те години във връзка с преминаването към международни цени в търговията между социалистическите държави. Водихме упорита борба това да не става изведнъж, за кратко време, а в един по-продължителен период. България беше най-много засегната. Рязкото повишаване на цените на суровините и оборудването, които внасяхме, не можеше да се компенсира с нашия износ.

Отново българският народ не изпита в своето ежедневие лишения и не почувства ударите, които понасяше държавната хазна.

Всеки българин трябва да знае, че през 1976 г. нашите задължения към западни банки стигнаха 6-7 милиарда долара. Като се вземат предвид инфлационните процеси, те се равняваха на 10-12 милиарда днешни долара (Книгата е издадена през 1997 г.). За онова равнище на икономиката и цените цифрите бяха астрономически. Страхотен удар върху финансовата ни стабилност. Трябваше да се парира и овладее. ... Помолих аз да оглавя валутната комисия. Поех погасяването на външния дълг на държавата като своя лична отвоговрност. Изплатих го. Без да бия барабани. ... Само за няколко години до 1981 г. задълженията бяха сведени до един и половина милиарда долара. ... И отново това не беше почувствано. Народът не разбра, че има такъв дълг, нито как беше изплатен.  ... Нека тези, които се опитват да критикуват Тодор Живков, да извоюват доверие, срещу което да получат 8 милиарда в конвертируема валута и да ги вложат в технологии...

(Стр. 511-512)

Тук може да намерите писмо от Тодор Живков до Леонид Брежнев от 1978 г., в което се описват трудностите и се моли за помощ. За помощите от СССР вижте и по-долу. Народът, макар и да не е бил запознат с истинското положение, все пак усеща до известна степен проблемите. През 1979 г. се стига до шоково повишение на цените.

... Кой ще отрече, че за три десетилетия България зае трето място по национален доход на глава от населението между социалистическите страни? И се нареди непосредствено след ГДР и ЧССР. ... Давахме си сметка, естествено, че без конвертируема валута ще ни бъде безкрайно трудно. Изпитвахме крещяща нужда от ново, съвременно оборудване, каквото за съжаление липсваше в СИВ. Ето защо разработихме специална стратегия за печелене на конвертируема валута от страните износителки на петрол ( предимно развиващи се страни като Иран, Ирак и др.). Какво можехме да изнасяме по онова време за тези страни? Предимно военни изделия и съоръжения. ... Работехме главно по съветски лиценз и имахме официално разрешение за някои видове оръжие. Но ние разработвахме и такива, които бяха под възбрана и дори изнасяхме известни количества от тях. Измествахме по този начин партньорите си от усвоени техни пазари. Правехме го скрито, доколкото подобно нещо може да се скрие. Факт е, че те се правеха, че не забелязват ...

... От Съветския съюз получавахме кредити с ниска лихва и безвъзмездни заеми с размера на седемцифрени числа. Само през времето, когато Леонид Брежнев бе генерален секретар на КПСС, а Алексей Косигин - председател на Министерския съвет на Съветския съюз, страната ни получи милиарди преводни рубли. Някои от безвъзмездните заеми бяха поверителни, съгласувани на четири очи, например свързаните с цените на селскостопанските произведения у нас и др. ... Без значение е как ще се нарече това: „дребно хитруване“ или „ловка политика“. Важното е, че България печелеше годишно милиарди, или по-точно получаваше справедливи цени за своя износ. Не мога да си представя политик и държавник, който не би се гордял с подобно постижение. Грешно ли е, че се гордея и аз.

(Стр. 210-214)

... Далеч съм от амбицията да правя обстоен преглед на развитието на промишлеността и икономиката у нас през изтеклия период. Затова немалко факти и процеси не са намерили място в разказаното дотук. Дълбоко съм убеден, че един ден всички тези неща ще излязат на бял свят. В тях се съдържат и много от обясненията на факта, защо страните от социалистическия лагер не успяха да създадат ефективна икономическа общност. Разбира се, основната причина - недостатъците на системата, се съзираше още тогава. Неведнъж се свикваха съвещания, на които се обсъждаха и предприемаха различни мерки. Положението не само не се подобряваше, но се влошаваше. Малко от ръководните дейци си позволяваха да изразяват открито набраната у тях тревога. Самодоволството, взело за жалост връх, намираше израз най-вече в постоянното изтъкване на предимствата на социализма пред „загниващия“ Запад. ...

Това бе истинска трагедия за социализма. Убеден съм, че това се съзнаваше от ръководните фактори и в самия Съвет за икономическа взаимопомощ. Повечето от тях бяха хора, достатъчно компетентни и достатъчно информирани за тайните на успехите в капиталистическия свят. Бедата бе в това, че интересите - както лични, така и апаратни - ги караха да съдействат за поддържане на статуквото. И те го поддържаха...

(Стр. 215-216)

... Няколко думи за Федерална република Германия. Бях изумен от размаха и дълбочината на научно-техническия прогрес, изобщо на цялостния социално-икономически и духовен напредък. Видях, разбира се, и нерешени проблеми. Наример безработицата. Но страната се развиваше динамично. Разглеждайки заводи, в които автоматизацията е изведена на завидно равнище, запознавайки се с културните центрове, посещавайки места, където живеят и почиват гражданите, не ми оставаше нищо друго, освен да възкликна: „Тук сякаш от всеки ъгъл наднича социализмът!“

(Стр. 350)

... След посещението ми на „Експо70“ в Япония осъзнах напълно нашето гибелно изоставане от напредналите капиталистически страни. И не само това. Започнаха да ме гнетят недъзите на социалистическата система. В Япония се пучувствах смазан ... развитието на Япония беше главозамайващо. ... нахвърлих записка до Брежнев. Основното в нея беше констатацията, че ние, социалистическите страни, изоставаме катастрофално. ... Брежнев ме посрещна на аерогарата. Сдържано и нервно. Вместо поисканата лична среща прие цялата делегация. Това стана в Кремъл. И започна: „Тодор се е подвел. Видял е само едната страна на Япония.“, т.е. само материалната мощ, но не експлоатацията на работниците. Известна теза. Пред членовете на нашата делегация той изнесе една доста несдържана критика в този дух. Те се смутиха и никой не посмя да се обади, докато трая разговорът.

... Защо нашият износ и въобще размерът на търговията с капиталистическите страни не получи необходимия ръст? Международната обстановка беше доста сложна. 60-те, 70-те и началото на 80-те бяха години на остри сблъсъци между двете политически системи. Време на кубинската ракетна криза, на войната във Виетнам, на навлизането на войските в Чехословакия, на войната в Афганистан, на военното положение в Полша. ... Ето защо търсехме пътища за нашата икономическа и политическа стабилност главно и преди всичко в изградените организации на Варшавския договор и СИВ.

Друг път България не можеше да поеме. Геополитически тя бе обвързана като съюзник и изпълняваше лоялно своите задължения. Всеки опит за друг път би бил една авантюра със съответните страшни последствия за народа ни.

(Стр. 512-514)


Кратко обобщение: през 1956 г. Т. Живков наследява тежки проблеми, причинени от десетилетие комунистическа власт. (Бунтове в селското стопанство, глад, безработица, жилищна криза, финансови затруднения). След първоначални опити да въведе нещо като пазарна икономика (някои от най-успешните български предприятия са създадени по това време) е отсвирен от Москва след събитията в Прага през 1968 година. Като възможност за излизане от проблемите той вижда обвързването ни със СССР, който става наш най-важен суровинен източник и външен пазар. И който помага в трудни моменти с безлихвени кредити и суровинни подаръци. За съжаление в Мемоарите данните за тях са малко, но в други книги, написани от негови бивши съветници може да се намери повече информация. За тях ще пиша в някой друг постинг. А за положението в страната през 80-те и преустройството може да прочетете в третата част.

  << първа част                                                                                                      трета част >>

Между редовете на „Мемоарите“ (1)

Накоро реших да прочета Мемоарите на Тодор Живков. За добро или лошо той е най-дълго управлявалият България „владетел“ и в продължение на 35 години определя съдбата на страната ни. Трябва да призная, че останах изненадан и впечатлен от написаното в тях. Изисква се голяма смелост да напишеш истината и да дадеш отчет пред цял народ. Препоръчвам на всички да прочетат Мемоарите, и на тези които са привърженици на БКП/БСП и на тези, които се смятат за техни опоненти. И да си извадят поука. 

От написаното в Мемоарите се вижда, че всъщност Т. Живков е бил един от големите критици на системата, наложена по времето на комунизма в България. Като държавен и партиен ръководител той е разполагал с „цялата информация“, виждал е много от недостатъците на социализма и се е опитвал да ги отстрани, но в много случаи това не е било възможно поради намеса „отгоре“.

При прочит на „Мемоарите“ могат да се намерят положителни примери но и не малко примери за проблемите и грешките на социализма у нас (а и в целия Източен блок). Някои от тях Живков назовава директно и без заобикалки. Особено тези на своите предшественици, за които не носи директна отговорност. Други - главно тези, за които би могло да му се търси отговорност или са станали по негово време - са поне загатнати, макар често да са скрити зад „социалистическа терминология“. Но за да ги осмисли човек е необходимо да чете между редовете на Мемоарите ...

По-долу може да намерите цитати от второто издание на „Мемоарите“. Опитал съм се да ги подредя така, че да не се губи логиката на текста. 

Проблемите през 50-те

Едно уточнение: в началото на 50-те години Т. Живков застава начело на партията, но реално едноличен владетел става през 1956-та година, когато успява да измести В. Червенков. И много от разказите му в „Мемоарите“ се връщат към тези години.

... Ще се набие на очи навярно фактът, че доста често започвам разказа си за миналото от 1956 година. И това е обяснимо, драги читателю, защото туй е годината, която ме натовари с най-примамливата и тежка отговорност. Длъжен съм, струва ми се, да споделя как съм се справял с нея. ...
(Стр. 204)

... Фактът си остава факт: след Априлския пленум (1956 г.) България бе преобразена и в икономическо, и в социално, и в духовно отношение. ... Вместо да губим време ... ние взехме главните, решаващите въпроси в развитието на страната. А те наистина бяха много. Стояха нерешени въпроси във връзка със селското стопанство, с безработицата, с прекомерната централизация, с ограничените  функции на обществените организации, с аномалиите в ръководната роля на партията ...

(Стр. 157)

* * *

Тук авторът описва предисторията на проблемите:

... В същото време зад съзидателния устрем и красивата романтика на този период вече надничаха някои отрицателни прояви. Предприеха се крути мерки, които още тогава породиха сериозни съмнения, разочарования дори. Към тях можем да отнесем „революционното“ премахване на едрата частна собственост и ускорената колективизация в селското стопанство. Сега се питам, макар и със закъснение, кому беше нужен този кавалерийски щурм? Необходимо ли беше да се извършва такова тотално одържавяване? Нямаше ли да е по-добре промените да се правят постепенно, стъпка по стъпка, като се запази (а защо не и умножи) частната собственост върху редица стопански обекти? ...

... Закъснели въпроси, ще каже критичният читател на тези редове. Но той е прав само отчасти. Защото системата, скроена по сталински образец, в онова време не само изключваше но и заклеймяваше остро подобни въпроси. Тя изискваше „праволинейно“, еднозначно решение. И най-често го получаваше. Това е истината. ...

... Избраният модел бе така наречената народна демокрация. Спомняме ли си още за нея? Тя предполагаше многопартийност, парламентарна демокрация, свобода на словото, печата и радиото, национална независимост и пр. Всъщност нещата у нас започнаха така. И то не само на думи, но и на практика. ... По-сетне, уви, се наложи до болка познатият модел. Развитието на демократичния процес се сблъска с чужди образци, с неприсъщи на социалистическия идеал факти и явления.

(Стр. 169)

... Така бе в началото. После един по един започнаха да подават рогата си демоните на противоречивия ни обществен строй. Първа, но не единствена, пострада опозицията. Част от нея бе жестоко и безсмислено разгромена. Мнозина бяха изпратени по затвори и лагери. Тази участ не отмина и редица членове на комунистическата партия. Обстановката в самата управляваща партия не бе лека. Стигна се до пълния абсурд да се търси врагът с партиен билет. Ръководни дейци се оказаха жертви на скалъпени политически процеси. И биваха малтретирани заедно с опозиционните дейци. На 17 декември 1949 г. бе обесен Трайчо Костов - един от видните ръководители на партията и държавата.

(Стр. 172)

Ще се спра най-напред на разрухата в селското стопанство. И това съвсем не е въпрос на лични пристрастия. Самият ни опит показваше, колко погрешни са били представите, които се насаждаха тогава за българското село. На думи никой не подценяваше селското стопанство, но на практика то се третираше като отрасъл второ качество. Това бе обаче по-малкото зло. Дълбоките причини за печалното състояние на селото се кореняха главно в подхода и политиката, които копираха по същество практиката на съветската колективизация. Просто така: едно към едно, без отчитане на националните особености и традиции.

Необходими бяха години, за да се преодолеят нанесените поражения, изостаналостта и конфронтацията. Страната бе изпаднала във финансова и икономическа разруха.

Първите лястовици на недоволството и протеста бяха селските бунтове още в началото на 50-те години. Те пламнаха стихийно най-напред в Кулска околия, разпространиха се във видинско и постепенно обхванаха почти всички райони на страната. Какъв по-остър, по-тревожен сигнал, че политиката по отношение на селото сериозно куца, че нещо съществено следва да се промени.

Бях изпратен като кандидат-член на Политбюро и секретар на ЦК да уталожвам бунтовете в Кулско. Обстановката, която заварих, бе направо взривоопасна. Почти навсякъде добитъкът и инвентарът от ТКЗС бяха разграбени. Местната власт не бе в състояние да овладее положението и да се справи с безредиците, в които участваха кажи-речи всички селяни. ...

... А около ТКЗС бе създадена направо психоза. Припомням си, на мегдана в село Чичил в краката ми се хвърли някакъв мъж. Търкаля се по земята и вика колкото му глас държи: „Долу ТКЗС!“ Казаха ми, че е измежду най-бедните в селото, влязъл в стопанството с 4 декара земя, а получил повече за лично ползване. Ще попитате, имаше ли обяснение за екзалтираното му поведение? Да, имаше! Хората нямаха хляб. Пък и не само хляб ...

В ТКЗС бяха влезли главно бедните. И те бяха принудени да молят за жито или брашно средните и заможни селяни, които не бяха в кооператива. Те от своя страна целенасочено настройваха и подклаждаха бедняците. А те хич не бяха малко и изпитваха остра нужда от хляб. ... Позвъних на Вълко Червенков: „Другарю Червенков - казах, - обстановката в селата е неописуемо тежка. Вярвам, че ще я овладеем, но има един много важен въпрос. Хората гладуват. Нямам сили да ги погледна в очите. Необходимо е да се изпратят поне шест тона брашно.“

Той ме прекъсна :„Живков, ти си се поддал на агитацията на кулаците. Тук става дума не за хляб, а за най-обикновен кулашки бунт. Друго искат те, но...“ И не разреши да се изпратят тези шест тона брашно ...

... Все по това време отидох и в моето родно село. Първият свой съселянин, когото срещнах, беше бай Иван. Той беше беден човек. Ореше нивата си. Отидох при него. Поздравих го. Поздрави ме и той и почти изпъшка: „Ей, Тошка, Тошка! - каза ми той. - И ония преди вас лажеха воврамуго но и вие не падате по-долу, и вие лажете воврамуго“ Заболя ме от тези думи-присъда. И ми стана страшно. Защото моят познайник бай Иван изразяваше не само своето отчаяние, но и нарастващото обезверяване на българския селянин. ...

(Много други примери за тежкото положение в селското стопанство през тези години може да намерите в тези протоколи на Политбюро и тук)

През 1956 г. селската действителност беше, както казах вече, потискаща. Изправени бяхме пред реалната опасност от нови бунтове и този път те щяха да подпалят чергата ни не само в селата, но и в градовете, да разстроят всички сфери на живота ни. Връщам се в паметта си в онези години и виждам тежката картина: провален стопански план; колкото щеш вътрешни и външни задължения; липса на средства за заплащане на държавната администрация. Немощна промишленост - доколкото я имаше. Намалена покупателна способност на населението. Получавахме оборудване на кредит, но нямахме средства за заплащане на труда на работниците, за да построят предприятията. Такава беше истината.

(Стр. 189-193)

... Вкъщи обаче майка ми, силно притеснена и разтревожена ме посрещна с известието, че някои наши съселяни са били принудително викани от местните власти. Спомена се името на богаташ от известна фамилия в Правец. Оплакал ѝ се, че е бил бит. Най-много се престарал представителят на Околийския комитет, дошъл в селото във връзка с масовизацията. „Тоя най-лошо ме би, щеше да ме утрепе, ако не бяха нашите“ - казал пострадалия на майка ми и сега тя ме гледаше с укор и възмущение. Моята родна майка, бунтуваща се срещу всяко насилие и несправедливост, сега търсеше отговор от сина си ...

(Стр. 194)

* * *

... През 1956 г. обстановката у нас бе сложна и тежка. В страната и в самата партия се бяха нарупали сериозни проблеми. В такава обстановка срещите и разговорите с Хрушчов ни помогнаха да се ориентираме в извършващите се процеси.  ...

... Срещата се състоя в Кремъл. От наша страна участваха членовете на Политбюро. От страна на КПСС присъстваха само 4-5 човека. На тази среща в продължение на 30 минути аз говорих за ситуацията в нашата страна в навечерието на предстоящия (по-късно наречен Априлски) пленум и за проекторешенията. Изтъкнах, че обстановката е много тежка; че в повечето райони на страната има бунтове, разграбване на инвентара и животните в ТКЗС; че безработицата вече надхвърля 250000 души; че бюджетните средства не достигат за изплащане на заплатите на работниците и служителите. Отбелязах, че в резултат на тези събития вече се чувства сериозно напрежение в партията. ...

... Накрая говори Хрушчов. Той подчерта, че според информацията, с която разполага, смята нашата оценка за обстановката в България за правилна и обективна. ... Хрушчов много остро критикува Вълко Червенков за неговите позиции, за откъсването му от живота и работата в партията, за култа към него. ... 

Трудни бяха дните, седмиците, месеците. Защото след Априлския пленум пред Политбюро, пред правителството и пред цялата страна стояха много задачи, които трябваше да се решават в тогавашната сложна обстановка. ... Оказа се, че за нас бе необходим един преходен етап - най-малко две години, за да можем да създадем нормални условия за перспективното развитие на нашето селско стопанство, за индустриализацията на страната (до Априлския пленум индустриализацията на страната беше спряна - нямаше програма и виждане за нейното осъществяване), за подготовката на кадрите (главните специалисти в нашата икономика бяха съветски), за развитието на висшето образование - създаване на ВУЗ-ове, техникуми и т.н.

Изобщо пред нас и лично пред мен стоеше главният въпрос: как ще се развива България. Нашата страна бе бедна на суровини, слабо развита, една от най-изостаналите в Европа. ... Ние трябваше да се опрем на суровинната база на Съветския съюз, на съветския пазар и на пазара на другите социалистически страни. Тогава България нямаше друга алтернатива. 

... В скоро време това даде резултати. Постепенно България стана вторият търговски партньор (след ГДР) на Съветския съюз, като запази тази си позиция до началото на 1990 г. Нещо, което разкри възможност да постигнем едни от най-високите темпове на развитие в сравнение с другите социалистически страни, да проведем разгърната социална политика във всички сфери.

(Стр. 469-473)

Кратко обобщение: след десетина години комунистическо управление страната е изпаднала в тежко положение. Властите са одържавили частните предприятия, кооперирали са земята, прибрали са парите от банковите сметки на едрите капиталисти (а и на обикновените хора) и са взели няколко „доброволни“ държавни заема, но обещаното благоденствие не е настъпило. Вместо това има недостиг на средства за заплати, затруднения в селското стопанство, глад, бягство от селата, безработица в градовете. Социализмът у нас не успява да реши проблемите си със собствени сили и се обръща към Големия брат.  

Как Живков описва положението в страната през 60-те и 70-те години може да прочетете във втората част.

                                                                                                                                 втора част >>